Интелектуален и морален триумф.
-The Atlantic
Примо Леви прави морална равносметка и задълбава в най-съществените въпроси: свободата, срама, отговорността, съучастието, забравата...
-El País
Ако си писател и си се завърнал от ада, за теб има една-единствена тема. Може да ти е важно да пишеш и по други въпроси, така че адът да няма последната дума, и все пак не можеш да се отървеш от това бреме... Както и другите произведения на Леви, Потъналите и спасените се отличава със смелост, бистър и точен ум, непоколебима честност и отказ от криене в утехите на реториката.
-The New York Times
Потъналите и спасените е очерк за концлагерната вселена, но най-вече за безнравствената и широкоразпространена склонност на хората към фалшифициране на спомените.
-Il Messaggero
Посланието на Леви е ясно: все едно дали сме способни да разберем, или не, длъжни сме да помним. Защото „цялата история на краткотрайния „Хилядолетен райх“ може да бъде тълкувана като война против паметта.
-The Guardian
Леви не възнамерява да предлага някакво поучително или „красиво“ четиво, а нещо полемично и по същината си „дразнещо“. Той не търси съгласие, а дискомфорт – нашия, на читателите, които не сме причинявали, но не сме и понасяли мъки и издевателства като онези, които той е преживял и които твърде често сме отказвали да доизслушаме, да разберем...
-L'Unità
Може би най-важната книга на Примо Леви и една от най-важните книги от втората половина на XX век.
-La Repubblica
Откъс от „Потъналите и спасените“, Примо Леви, прев. Нева Мичева
Из Втора глава, „Сивата зона“
Историята на Хаим Румковски не е точно лагерна, при все че завършва в лагер: тя е от гетото, но тъй ярко илюстрира ключовата тема за човешката нееднозначност, трагично неизбежна в условията на гнет, че според мен пасва отлично на обсъжданото тук. Ще я повторя, нищо че съм я разказвал и другаде.
След завръщането си от Аушвиц в джоба си намерих чудновата монета от лека сплав, която пазя и до днес. Тя е надраскана и разядена; от едната ѝ страна е изобразена еврейската звезда („щитът на Давид“), датата 1943 г. и немската дума Getto, а от другата има два надписа: QUITTUNG ÜBER 10 MARK и DER AELTESTE DER JUDEN IN LITZMANNSTADT, тоест „Съответства на 10 марки“ и „Старейшината на евреите в Лицманщат“. Това, прочее, е паричната единица на гетото в Лодз. В течение на дълги години бях забравил за съществуването ѝ, но по-късно, някъде към 1974-а, успях да възстановя нейната интригуваща и зловеща история.
С името Лицманщат, в чест на генерал Карл Лицман, победител на руснаците през Първата световна война, нацистите бяха прекръстили полския град Лодз (Лудж).
През финалните месеци на 1944 г. последните оцелели от тамошното гето бяха депортирани в Аушвиц – навярно съм намерил тази вече ненужна монета на земята в лагера.
През 1939 г. Лодз наброява седемстотин и петдесет хиляди жители и е най-развитият индустриално полски град, най-„напредналият“ и грозният: живее от производството на текстил, подобно на Манчестър и Биела, и зависи от огромно количество големи и малки промишлени предприятия, повечето морално остарели още тогава. Както във всички градове с определена важност в окупираната Източна Европа, нацистите бързо обособяват гето, в което налагат – утежнен от тяхната модерна жестокост – режима на гетата от средните векове и контрареформацията.
Гетото в Лодз, отворено още през февруари 1940 г., е първото в хронологичен план, второто по численост след варшавското (населението му стига до сто и шейсет хиляди евреи) и бива разтурено чак през есента на 1944 година. Това, че е най-дълголетното сред нацистките гета, може да се отдаде на две причини: икономическата му значимост и озадачаващата личност на неговия ръководител.
Името му е Хаим Румковски – несполучил дребен индустриалец, който, след върволица от пътешествия и начинания с променлив успех, се установява в Лодз през 1917-а. През 1940-а е бездетен вдовец на почти шейсет години и се ползва с нелошо име – знаят го като управител на еврейски благотворителни заведения и необразован, но деен и властен човек. Длъжността преседател на Еврейския съвет (или старейшина) на гетото е ужасяваща по самия си замисъл, но все пак е длъжност, предполага някакво обществено признание, издига те на едно стъпалце по-нагоре и носи права и привилегии, сиреч власт е, а Румковски страстно обича властта. Как става така, че назначават него, не е известно: може да е злобна шега в нацистки стил (Румковски е или изглежда наивен и приличен, значи е идеален за посмешище), а може и той самият, от прекомерно желание за власт, да е направил всичко по силите си, за да бъде избран.
Факт е, че четирите години на неговото председателство, по-точно на неговата диктатура, са смайваща бъркотия от мегаломански мечти, варварска жизненост и реални дипломатически и организационни достижения. Румковски скоро започва да се възприема като абсолютен, но просветен монарх, и без съмнение е тласнат нататък от своите германски господари, които, вярно, си играят с него, но и ценят заложбите му на добър администратор и привърженик на реда. От тях той получава позволение да въведе своя валута: метални пари като моята монета, но и банкноти на хартия с воден знак, набавена му официално. С тях се плаща на изнурените работници от гетото, а те ги харчат в местните лавки, за да си купят хранителните дажби, които възлизат средно на осемстотин калории дневно (напомням, че за оцеляване в състояние на пълен покой са нужни поне две хиляди).
Амбицията на Румковски е да получи от своите прегладнели поданици не само послушание и почит, но и любов – в това съвременните диктатури се отличават от древните. Тъй като има на свое разположение цяло воинство от отлични артисти и занаятчии, готови да се отзоват, стига да им даде знак и къшей хляб, разпорежда да се нарисуват и отпечатат марки с неговия лик – с белите коси и брада в сиянието на Надеждата и Вярата. Има си файтонче, теглено от костелива кранта, и с него кръстосва по улиците на мъничкото си царство, гъмжащи от просяци и молители.
Има и царска мантия, и обкръжение от подмазвачи и катили; придворните си поети кара да съставят химни в чест на „твърдата му могъща десница“ и на мира и порядъка, установени в гетото благодарение на него. Нарежда на децата от злополучните училища, където епидемиите, недохранването и германските набези са опустошително ежедневие, да се задават съчинения във възхвала на „нашия обичан и грижовен председател“. Както всички самодръжци, бърза да сформира експедитивна охрана – уж за опазване на реда, а всъщност за защита на собствената си особа и налагане на дисциплина по свой вкус: тя се състои от шестстотин стражи, въоръжени с тояги, и неуточнен брой шпиони. Произнася много речи, някои от които са се
съхранили. Стилът им лесно се разпознава – Румковски е усвоил ораторската техника на Мусолини и Хитлер, тази на напомпаната декламация, на лъжеразговора с тълпата, на създаването на консенсус чрез притискане и приласкаване. Той може би подражава нарочно, но не е изключено и несъзнателно да се идентифицира с модела на „необходимия герой“, който тогава господства в Европа и е възпян от Д’Анунцио.
Най-вероятната причина за поведението му обаче е неговата позиция на дребен тиранин – безсилен в посока нагоре и всесилен в посока надолу. Като него говорят хората с трон и скиптър, които не се боят, че ще срещнат възражения и присмех.
И все пак фигурата на Румковски е по-сложно устроена, отколкото личи дотук.Той се проявява не само като изменник и колаборационист. Изглежда, че в някаква степен успява да убеди и самия себе си в онова, което играе пред другите: че е месия, спасител на своя народ, чието благосъстояние сигурно действително желае, поне от време на време. За да се чувстваш добродетелен, трябва да вършиш добро, а добродетелността е приятно изживяване дори за покварения сатрап. Колкото и да е парадоксално, отъждествяването му с потисниците се редува или върви успоредно с отъждествяване с потиснатите, понеже човекът, както казва Томас Ман, е противоречиво създание, и става толкова по-противоречиво, бихме могли да добавим, колкото повече го подлагат на натиск – тогава то се изплъзва на способността ни за преценка като компас, полудял на магнитния полюс.
Макар германците да го презират и осмиват постоянно, Румковски вероятно се мисли не за слуга, а за господар, и взема съвсем на сериозно своята власт. Когато Гестапо прибира без предупреждение членовете на „неговия“ Съвет например, той храбро им се притичва на помощ и се излага на глуми и плесници, които съумява да преглътне с достойнство. В други случаи също се опитва да придума германците, които изискват все повече плат от Лодз, а от него – все по-големи групи от безполезни гърла (старци, деца, болни) за газовите камери в Треблинка и по-нататък
Аушвиц. Дори твърдостта, с която се впуска да потушава опитите за неподчинение на своите поданици (в Лодз, както и в други гета, съществуват огнища на дръзка политическа съпротива с ционистки, бундистки или комунистически корен), произтича не толкова от раболепие към германците, колкото от „обида на величеството“, от възмущение, че на царствената му особа се нанася оскърбление.
През септември 1944 г. руският фронт се приближава и нацистите дават начало на ликвидацията на гетото в Лодз. Десетки хиляди мъже и жени са депортирани в Аушвиц, anus mundi, финалното отходно място на Райха – бидейки на края на силите си, почти всички са незабавно унищожени. В гетото са оставени около хиляда мъже, за да демонтират фабричните машини и да заличат следите от изтреблението: не след дълго Червената армия ги освобождава и на тях именно дължим преразказаните тук детайли.
За края на Хаим Румковски има две версии, сякаш неопределеността, под чийто знак е живял, се разпростира и над смъртта му. Според първата, докато тече разчистването на гетото, той прави опит да се възпротиви на депортацията на брат си, с когото не иска да се разделя; един германски офицер му предлага да замине доброволно с него и Хаим приема. Съгласно втората версия обаче Ханс Бибов, друг невъобразимо двойствен персонаж, се помъчва да го спаси. Бибов, германски индустриалец със съмнителна слава, е функционерът, който отговаря от нацистка страна за управлението на гетото и пласира продукцията му: позицията му е деликатна, защото текстилните фабрики в Лодз работят за германските въоръжени сили. Бибов не е звяр – целта му не е да причинява излишни страдания или да наказва евреите заради „греха“, че са евреи, а с общоприети и други похвати да печели от доставки. Неволите на гетото го засягат, но само косвено: за Бибов е важно робите да продължат да се трудят, затова и не иска да измрат от глад – толкова му е моралната чувствителност. Той всъщност е истинският владетел на гетото и с Румковски го свързват онези отношения възложител–снабдител, които често преминават в нещо като грубовато приятелство. Дребният чакал Бибов е твърде циничен, за да вярва в расовата демонология, и предпочита да отлага до безкрай разпускането на гетото, което за него е отличен бизнес, както и да предпази от депортация Румковски, на чието съучастие разчита – тук се вижда как често един реалист е обективно по-добър от един теоретик... Само дето теоретиците от СС са на противоположното мнение и са по-силни. Те са gründlich, радикални: да се маха гетото, да се маха Румковски.
Понеже не разполага с друга възможност, Бибов, който има широка мрежа от познанства, набавя на Румковски писмо, адресирано до коменданта на концлагера, където ще го пратят, и му го дава с уверението, че то ще му осигури закрила и специално отношение. Румковски пожелава и получава от Бибов възможността да пътува до Аушвиц заедно със семейството си и с подобаващо на ранга му достолепие – в нарочен вагон, прикачен в края на композицията от товарни вагони, наблъскани с депортирани без привилегии. Ала съдбата на евреите в германски ръце е една- едничка, без значение дали са подлеци или храбреци, скромни или надменни. Нито писмото, нито вагонът послужват, за да отърват от газовата камера Хаим Румковски, цар на юдеите.