„Бежанци" е не просто страхотен исторически роман, пропит с болка и драматизъм. Той е едно любовно писмо към миналото, към времената на простия начин на живот, към очарованието на селския бит, към народната сплотеност, към колективното посрещане на радости и скърби. Изключително рядко бижу, достойно и за най-взискателните читатели.
— Мартин Янков
„Бежанци" не е светла творба, но пък е творба, която носи просветление. Защото, освен че е глас на автентичната съпричастност към обикновения човек страдалец, книгата твърдо вярва, че е във волята и силата му да опази достойнството си, да удържи в себе си ясна и ярка границата между доброто и злото, да не се пречупи.
— Проф. д.ф.н. Инна Пелева
Весела Ляхова ни отвежда по малките улички на историята, избягвани от повечето автори. А там е човешкото страдание – неподправено, истинско, без излишен патос, без одеждите на героизма. Силен класически роман, който е написан от български автор, без българската гледна точка да е превърната в яростен фокус на повествованието. Наднационален и човешки.
— Отзив в Goodreads
Романът описва трагичната участ на българското малцинство в Гърция до средата на ХХ век, понесло насилието на всички балкански правителства – турски, гръцки, сръбски, български.
Страданието на хиляди българи заслужава да бъде осмислено, усвоено, за да се превърне от травма в исторически и емоционален опит. Първо – за да се подхрани доста ерозиралото ни чувство за национална консолидация. И второ – за да се засвидетелства на потомците на онези българи, които преди десетилетия са предпочели да останат в родните си места като граждани на гръцката държава, че не са изоставени и че чрез дедите си са част от българското си отечество.
— Весела Ляхова
Весела Ляхова е родена през 1961 г. в гр. Пазарджик.
„Бежанци“ (2013) е първият ѝ роман. Номиниран е за награда „Хеликон“ (2014) и наградата „Роман на годината“ (2014) на Национален дарителски фонд „13 века България“. Отличен е с награда „Христо Г. Данов“ (2014) и наградата за художествена литература на Портал „Култура“ (2014). Романът представи България на Европейския фестивал за дебютен роман в Будапеща през 2014 г.
ПРЕДИСЛОВИЕ
Романът описва реални исторически събития: Драмското въстание от 1941 г., обезбългаряването на Егейска Македония след Втората световна война, трагичната участ на българското малцинство в Гърция до средата на ХХ век, понесло насилието на всички балкански правителства – турски, гръцки, сръбски, български. Преди по тази тема се мълчеше поради някакви странни разбирания за добросъседски отношения; ала и днес международната обстановка не е престанала да бъде деликатна. И резултатът е един и същ: българската гледна точка към тези събития остава неизказана. А времето си минава… Загиналите гърци в Драмското въстание имат своите паметници, а българските жертви в същите събития са обречени на забвение. С изключение на няколко задълбочени проучвания от българската историография, едно телевизионно публицистично предаване, няколко езиковедски изследвания, едно-две мемоарни свидетелства – всичко на всичко книжовност, която се брои на едната ръка – при цялата си вродена чувствителност към истината нашият народ в този случай като че ли я неглижира. Никакви политически съображения не могат да оправдаят подобна историческа немара. Страданието на хиляди българи заслужава да бъде осмислено, усвоено, за да се превърне от травма в исторически и емоционален опит. От това би имало поне две преки ползи: от една страна, подхранване на доста ерозиралото чувство за национална консолидация; от друга, използване на последната възможност – ако все още съществува такава – да се засвидетелства на потомците на онези българи, които преди десетилетия са предпочели да останат в родните си места като граждани на гръцката държава, че не са изоставени и че чрез дедите си са част от българското си отечество.
Написването на романа се предхождаше от продължителна събирателска дейност и запознаване с научните тълкувания. Чувствам се длъжна да откроя неколцина от авторите, чиито произведения ми бяха от неоценима помощ: българските изследователи Георги Даскалов, Димитър Йончев и Благой Шклифов, както и гръцките интерпретатори на тази тема, сред които особено подчертавам антроположката Анастасия Каракасиду и писателката Дидо Сотириу. Някои от тези хора не са вече между живите, както и повечето от моите преки информатори, прадеди, свидетели на събитията, но знае се, че художествената литература вдъхва нов живот и спасява от праха на времето.
20.06.2012 г.
Авторката